Сто години самота...
В дългия пустинен ден
зарових някъде във пепелта
до паднало дърво без корен-
един горчив,болезнен спомен.

В дългия пустинен ден
въздишките ми грабна вятъра,
потъвах бързаща във пясъка
да стигна до река-да пия
и болката взривена там да скрия.

И дълго призовавах Бога
с ръцете си да ме докосне!
По тръни да не ходя боса
и всичко да забравя-ако мога!