Вричам се-
да бъда чиста,изворна вода,
за да ме пиеш прежаднял,
да бъда въздуха копнян,
за да ме дишаш непрестанно.

Със слънце дъжда ме рисува,
сълзите ми стават дъга,
да минеш под нея ,когато сънуваш,
докоснат от моята нежна ръка.

Ще бъда изгрев,залез,страст,
за да ме чакаш на вратата.
С омайно биле ще те упоя,
за да те докосна по душата!

Ще бъда всичко-
ласка,нежност и копнеж
и завладяващ,шеметен стремеж...
Аз себе си в ЛЮБОВ обличам,
сърцето си на тебе вричам!!!

Сто години самота...
В дългия пустинен ден
зарових някъде във пепелта
до паднало дърво без корен-
един горчив,болезнен спомен.

В дългия пустинен ден
въздишките ми грабна вятъра,
потъвах бързаща във пясъка
да стигна до река-да пия
и болката взривена там да скрия.

И дълго призовавах Бога
с ръцете си да ме докосне!
По тръни да не ходя боса
и всичко да забравя-ако мога!

Краят идва- и само веднъж
тръгваш по онзи път-дългия...
Път без виелици,вятър и дъжд-
само безкрайно безмълвие.

Но дали живееш ти-
ако вътре в тебе не звучи
песента на птиците напролет?
ако сутрин до теб са студени очи
и те докосват длани-изсъхнали корени?

Но дали живееш ти-
ако за теб не плаче никой
и няма рамо да те подкрепи,
сълзите ти да бърше тихо?

Краят идва-както ти си го избрал-
като клон от буря прекършен,
или тихо-без обич живял,
като куче самотно да свършиш.

А може и в залеза хубав
да пееш с огряно сърце-
от топло изречена дума,
помилван от пълни със обич ръце!